София, 12.02.2002 г. – Зала 1 на СУ “Св. Кл. Охридски”

П Р О Т О К О Л

Дискусията по законопроекта за научните степени и научните звания е организирана от Съюза на учените в България с любезното съдействие на СУ “Св. Кл. Охридски”. В нея взеха участие около 50 представители на научната общност – представители на Министерството на образованието и науката, на Парламентарната комисия по образование и наука, на БАН, НЦАН, ректори на висши училища, УС на СУБ и др. (списъкът на присъстващите се прилага към протокола).

Приветствие към присъстващите отправи проф. Б. Биолчев, ректор на СУ “Св. Кл. Охридски”, домакин на дискусията:

Уважаеми колеги и депутати,

Приветствам ви като домакин на това обсъждане, което несъмнено е от голямо значение за такъв важен проблем, който дълго време не може да получи окончателно решение. В крайна сметка всеки проект срещаше съпротива. Надявам се, че на днешната среща ще постигнем консолидация на нашето мнение. Проектът на Комисията по образование на Закона за степените и званията е разгледан от нашето ректорско ръководство. Естествено някои детайли могат да бъдат уточнявани, но като принцип и като философия Софийският Университет подкрепя този проект. Давам думата на проф. Дамянов.

Проф. Дамянов - Председател на Съюза на учените в България, благодари на домакините от СУ “Св. Кл. Охридски” за предоставеното гостоприемнство и на всички, които се отзоваха на поканата на СУБ за дискусия. Предвиждаме днешното съвещание да бъде работно, без показност, поради което журналисти не бяха нарочно поканени. Все пак такива има в залата. Това говори за силния интерес към проблема. Освободени от каквато и да е публичност, бихме искали дискусията да върви творчески и в добра колаборация. За днешната дискусия СУБ се ангажира в качеството си на организация, която а priori обединява в своя състав представители от всички ВУ в страната, от всички научни организации, от БАН и др., дори учени вече на свободна практика в резултат на новото време. Съюзът има желание за достигане на консенсус по всички дискутирани въпроси, чрез взаимно разбиране, изслушване и отстъпки. Би било едно добро пожелание към днешната аудитория, ако може да достигне до максимално близки позиции по дискутираните въпроси. В днешното събиране участват представители на БАН, СУ, ректори от висши училища в страната, представители на Центъра за аграрни науки, представители от ръководството на СУБ, представители от ФНТС. Нямаше да има ефект от днешното заседание, ако на нашата учтива покана не се отзоваха представители на парламента. Сред покананените са г-жа Елка Анастасова, на чието присъствие се радваме, както и всички зам.-председатели (Лютви Местан е възпрепятстван и се извини по телефона). Радваме се на присъствието на зам.-министър Герджиков, очакваме зам.-министър И. Дамянов, както и други представители на МОН. Имаме предварителните поздрави от г-н министъра Владимир Атанасов с пожелания за успешна работа и с обещанието, че ще направи всичко възможно да уважи това съвещание в съответствие с други ангажименти.

На научната общност в досегашния период бяха представени 22-23 проекта на Закон за научните степени и звания /ЗНСЗ/. С голяма част от тях сме се запознавали, тъй като те са били предмет на обществена дискусия. Сега би трябвало да поставим като предмет на дискусията не първични и начални въпроси. Да не започваме дискусията от въпроси, които са избистрени през тези 10-12 години. Днес в СУБ ми припомниха, че дискусията по проекти за ЗНСЗ датира още от 1988 г., т.е. вече 13 години. Трябва да се отбележат някои постижения в досегашното избистряне на позициите и да се помъчим да надграждаме по-нататък. Бих пожелал на днешното заседание да постигнем максимално сближаване на позициите, защото съм убеден, че пълен консенсус е невъзможен. Все пак, в името на добрия тон, ако съхраним желанието за сближаване на позициите би било постижение. За нас е важно да направим един ЗНСЗ, който да служи на страната, на научната общност, на преподавателите, а не на интересите на определен регион, на определено научно заведение или на отделна личност. Този призив отправям към всички вас в името на страната и цялата научно-преподавателска общност. Ще спечелим, ако в Закона залегнат позиции, които ще подобряват качеството на бъдещите доктори и доктори на науките; на следващите хабилитирани лица; ако успеем да стиковаме условия, които да позволят по-млади хора да станат рано доктори, но в никакъв случай да не се занижава контролът върху качеството на кандидатите, за да бъдат достатъчно полезни по-нататък и на науката, и на обучението. Бихме спечелили, ако се съхранят известни традиции в законодателството на страната, като същевременно полезно се надграждат над тях нови позиции.

В подготовката на дискусията се опитахме да формулираме няколко въпроса, които да обединяват витаещите в общественото пространство дискусионни проблеми. Те са ви предоставени, надявам се с достатъчен срок за размисъл. Не е задължително всеки, който желае да се изкаже, да отговори на всички въпроси. Полезно ще бъде да се вслушваме в разумните препоръки на нашите опоненти. На днешното съвещание се води пълен запис, който ще бъде предоставен на всички присъстващи и на парламентарните групи. Предвиждаме активна дискусия от 13 до 15 часа, с възможност за удължаване максимум с половин час. Това са условията, които поставяме за дискусията. Като равностоен участник в нея ще си позволя в даден етап да взема участие. Няма да започна още в началото с внушения. Бих помолил участниците да подхождат принципно към поставените въпроси. Наред с това, ако искат да визират определени постановки по един или друг закон, това е в техните права. Всички конкретни бележки по Закона обаче в момента биха натежали. Да наблегнем на принципите, а по детайлите може да се дискутира и по-нататък. Това са моите препоръки към всички вас. Мисля, че можем да поставим началото. Давам думата на проф. Венелин Живков.

Проф. Живков- ректор на Технически университет - София. Уважаеми колеги, дами и господа, не искам да налагам мнение, но имам личен ангажимент и затова избързвам. Няма да взема отношение по всичките 10 въпроса, а само по 3-4 от тях. Надявам се, че тази дискусия е провокирана от това, че в деловодството на НС на 17.01.2002 г. е постъпил материал от Председателката на Комисията Елка Анастасова, Лютви Местан и др. Една седмица по-късно – на 24.01.2002 г., постъпва нов материал от г-н Иван Панев и група депутати. По първия въпрос: Има ли необходимост от Закон за научните степени и звания? Моето лично мнение е, че тази материя би могла да бъде самостоятелна като закон, но би могла да бъде и отделна глава в Закона за висшето образование. Длъжен съм да припомня, че в повечето страни е включена в Закона за ВО. Би могла да бъде включена в Закон за науката, в Закон за насърчаване на науката, за който много се говори. Разбира се има много традиции, противопоставяне на много институции. Трябва да се вземе разумно решение. Да се съхрани ли наличието на двете научни степени – едната научно-образователна, а другата научна – “д-р на науките”? Моето мнение е, че те трябва да бъдат съхранени, но с определени уговорки. Доколкото си спомням мнението на Съвета на ректорите беше да остане такава степен, която да не бъде задължителна за получаване на следващата степен – професор. В университетите може да се добави, че който е д-р на науките, ще има по-лесна процедура - с решение на Факултетен съвет, с наличие на педагогическа заетост, постижения, учебници, аспиранти автоматически да се става професор, т.е. да се съкрати тази процедура. “Д-р на науките” да бъде задължително за колегите в БАН за следващите им звания – чл.-кор., академик. Как да се съхрани контролът на държавата върху професорските звания? Известно е, че в Германия доцентът почти изчезва като категория. Имаме професор С2, С3, С4, а от м. април миналата година Бундестагът добави V1, V2 професор. Вървят подписки в много университети, правят проекти за Закон за висше образование. Връчих на г-н Зам.-министъра един Закон за ВО, а сега връчих на доц. Дамянов и съвместен проект за висше образование и научни степени, в който се говори да има само професори, а в преходните разпоредби се казва всички доценти да станат професори. Тук се получава едно противоречие, едно противопоставяне доценти-професори, което не трябва да се допуска. По контрола от страна на държавата върху бройките на професори, доценти и т.н. В много държави, към които се стремим, традиция беше да има един професор в една катедра. До скоро това се спазваше. В последните години се допускат до двама, като Министърът на образованието и науката определя щатове за професори в съответния университет. Парадокс – в наш университет имаше катедра с 12 души, от които 9 професори. Това означава ли, че има големи постижения? Аз не съм за някакви рестрикции, но държавата трябва разумно да планира и управлява този процес. По отношение на това професорите и доцентите да бъдат с национално значение, или регионално, т.е. на съответния институт, академия, университет. Според мен за издигане престижа на съответния институт/университет това звание трябва да бъде на съответната институция, а не на национално равнище. Същото нещо да се отнася и за нехабилитирания персонал, защото до момента системата за акредитацията на ВУ, за мен, има нулев резултат. Асистентската позиция – много болезен проблем на нашето образование, на нашата наука. Мотивацията е много малка, нищожна, за да идват най-способните при нас. За съжаление значителна част от завършващите нашите университети напускат страната. Трябва да се помисли за някакво материално стимулиране. Трябва да се реши дали да има градация асистент-старши асистент-главен асистент. Да не се допуска популизъм, който се допусна в Закона за ВО – веднъж да бъдат със срочни договори с определен срок, след това да се смени. Знаете парадоксите: асистенти на 60 години - пенсионираме ги, съкращаваме ги... Защо стоят в университетите? Трябва да се получи някакъв консенсус, за да има политическа воля. Иначе, ако се противопоставят доценти на професори, ако се противопоставя академия на университети, това се използва с нечисти цели.

Акад. Юхновски – председател на БАН: Имаме ли някакъв съществен проблем в нашата обща научна национална общност? За мен реално съществува не проблем, свързан с начина на израстване на учените в страната – всички сме израсли в тези условия и достойно се представяме пред света. Нашият проблем не е в това. Основният ни проблем е в липсата на стимули за навлизане и израстване в науката, липсата на финансиране. Можем да отделим още 10 години в противоречия за това как да се става учен, но няма да получим правилен отговор, ако не го поставим сериозно, защо се става учен и какви предимства в социалния статус ти дава. Вземам повод от това какъв е стимулът един човек да се хабилитира. Защо се пълзи толкова бавно? Първото условие беше едно прилично, достойно финансиране – нямаме го. Финансиране на научни изследвания – нямаме. Стимул за израстване в науката – никакъв. Вземам повод от последните данни от таблицата, която е написана в постановлението за изпълнение на бюджета. С голяма мъка прочетох, че стъпалото от хабилитиран до нехабилитиран учен води до подобрение на неговота заплата с 49 лева. Половин творчески живот за 49 лв.! В крайна сметка стигнах до извода, че ние стигаме до един абсурд във финансирането и стимулирането, който трябва да бъде решаван преди това, кой какъв да става, как да става, как да се нарича и пр. Имаме ли някакви ориентири в това отношение какво да се прави в този закон? Честно казано, след като отпаднаха политическите мотивации, за мен този закон не представлява голям интерес. Той дава добър научен продукт, осигурява качество на научния потенциал, но някои от процедурите им се струват трудни. Това се концентрира с доста постоянна критика върху работата на ВАК. ВАК филтрува на пръв поглед участниците в различни процедури и конкурси, но как ги филтрува. По най-последни данни от президиума на ВАК филтриращата му способност се е смъкнала почти до нула. Едва 7 % от кандидатстващите са с неуспех във ВАК. От 1300 души, които преминават във ВАК, 40-50 остават. Ами нали това е конкурс. ВАК се превърна в една затворена организация, не подържа връзка с обществеността, затова дори и справедливите й решения са заобиколени с тайна и мъгла, която особено на младите хора не се харесва. Изхождайки от това, ние смятаме, че трябва да се реформира дейността и променят целите, задачите и начинът на действие на държавния контролиращ орган. Ние поддържаме създаването на нов Закон за научните степени и звания. Не смятаме, че той може да се прикрепи към друг закон, дори към Закона за стимулиране на научните изследвания. Такъв закон е подготвен, направен е проект съвместно от СУ, ТУ и БАН. Предоставих го на ръководителите на нашето ведомство. Подобен проект не бива да се прилепя към този закон – материята му е огромна и ние ще направим едно двутомно издание. Такива тромави и тежки закони на се правят. Материята на Закона за научните степени и звания е единна материя и тя трябва да осигурява единството на всички научни кадри в България. Еднакви критерии за всички, защото не сме еднакви. Има места в страната, където науката се нуждае от подкрепа, стимулиране и изравняване с водещите, а не водещите да се изравнят с по-изостаналите. Прилепянето е вредно. Но към проекта за стимулиране на научните изследвания би трябвало задължително да влезе материята, уреждаща достатъчно стъпалообразно, ефективно различие на заплатите по стълбицата на научното израстване. Там му е мястото и това ще бъде стимул. Защото за 49 лв. да се загробиш да работиш и за още 49 лв. да станеш професор е смехотворно! Ние се запознахме подробно с проекта на ЗНСЗ, внесен от групата на г-жа Анастасова и по принцип във висока степен го поддържаме, разбира се с малки допълнения и редакционни поправки. Смятаме, че той е добра основа за консенсус след 10-годишна дискусия и 23 проекта. Да започнем нашите усилия по отношение издигане социалния статус на нашия учен и по доброто финансиране, което ще се осигури от други закони.

Проф. Камен Велев – Председател на Съвета на ректорите и ректор на ХТМУ: Става дума за един закон, който има много проекти, но в момента в НС лежат два. Когато се предлага някакъв закон, общо взето трябва да се зададат два въпроса – каква е необходимостта от този закон и какви проблеми третира той. Очевидна е необходимостта от промяна в съществувашия ЗНСЗ, най-малкото защото той е действал в друг вид стопанство и очевидно в този си вид той създава известни затруднения, или най-малкото ще създава все повече. Що се отнася до проблемите, които ще трябва да бъдат решавани, те са много. Аз искам да се спра на основните, които съществуващият закон не решава, а от там и необходимостта от промени в законодателството.

Със сегашния закон въпросите за академичното израстване са изведени от организацията, от институцията, където работят академичните лица. Би трябвало всички основни проблеми, които касаят дадена институция, да бъдат отразени в закон.
Не отчита автономията на висшите училища – то и нямаше автономия тогава, когато ЗНСЗ е бил приет.
Не отчита промяната в икономическия и социален статус на учените /това беше подчертано и от акад. Юхновски/. Ученият в момента по отношение на икономически и материален статус не е това, което е бил преди 30 години. Тогава кариерата на учения не беше лоша в материално отношение. В момента всички знаем къде се намира.
Не насърчава израстването на младите кадри
И с всичко гореспоменато, той не съответства на тенденциите в европейското научно и законодателно пространство.

Възможните решения са следните, в съответствие с гореспоменатите проблеми:

Частта за научните степени по мое мнение би трябвало да влезе като част в глава 5 от Закона за висшето образование, третираща учебния процес, съответно разделението на бакалаври, магистри и доктори, процедурите за получаване на съответната диплома. Естествено е, че след като се третира въпросът за получаване на дипломи за съответни образователни степени, трябва да се третира и въпросът как се получава диплома за доктор. А частта за научните звания, академичните длъжности, би трябвало да се решава в отделна глава. В момента говоря от позицията на университетски преподавател. В други закони може да се решат други въпроси, свързани с научните степени и длъжности извън системата на висшето образование.
Задължително е да се търси отговорността на Висшите училища при решаване на проблемите по окомплектоване на академичния състав. Идеята е, че този който е работодател, трябва да има правото и отговорността и при назначаването на академичния персонал. Разбира се това не трябва да води до откъсване от държавния контрол върху качеството на тези длъжности. Това донякъде го има във Френския декрет за статута на френските преподаватели. Необходимо е да има национални критерии и система, при която при израстване в академичната кариера да се спазват тези критерии.
Опростяване на академичните длъжности, като задължително трябва да се върне срочността на трудовите договори в началните стъпала на академичната кариера. За мен това е абсолютно задължително. Има го във всички законодателства – Германия, Франция и др. Във Френския закон има еднократно поне един изпитателен срок, след което се взима решение, дали договорът да стане постоянен.
Във връзка с ускоряване развитието на младите, т.е. премахването на двете докторски степени и оставането на едната. В много по-консервативни страни като Франция и Германия, втората докторска степен е премахната: през 1992 г. във Франция, през 2001 г. в Германия. Това е най-чуствителният въпрос. Според мен втората докторска степен е излишна. Всяко проваляне при защита го отхвърля назад с много години. Вторият докторат /късното му защитаване/ пречи на научната ориентация. В съвремения динамичен свят прекаленото задържане, което изисква втория докторат в определена свръхтясна научна област едва ли е винаги полезно. Това затруднява и мобилността, тъй като промяната на работното място много често изисква и промяна на тематиката. Тогава кога да бъде направен този втори докторат, независимо от всички научни резултати, които е постигнал един човек? Продължителността на това “бягане с препятствия” прави абсолютно неатрактивна научната кариера и не случайно има такава криза в желанието на младите да се занимават с наука. Естествено една от основните причини е ниското заплащане. Това трябва да се корегира. Но при положение, че никъде в света не е особено високо заплатена преподавателската и научната кариера, трябва да има стимул за бързо достигане при доказани възможности на върховете в тази кариера, което нормално в страните, към които се стремим, става между 35-40 години. Научната квалификация се доказва при избора на професори. Защо трябва да се иска и докторат? В международен план това е една отживелица, която никога не е съществувала в англо-саксонската система. Повечето страни са се отказали или са на път да се откажат от нея. С други думи, основният проблем според мен е в това, че нашата наука в момента е на добро ниво, но в бъдеше нейното положение не е “розово”. Качествени изследователи между 25-40 години почти няма. Целта на този закон трябва да бъде максималното насърчаване и задържане на младите в науката, както и по-бързото им и качествено развитие.

Проф. Александър Попов, научен секретар на БАН: Има ли необходимост от нов ЗНСЗ? Преди малко се спомена, че в последните години има над 20 проекта. Явно е, че научната общност има нужда от нов закон. От къде идва тази необходимост? Факт е, че в част от предлаганите проекти се забелязва политически елемент. В последните години имаше постоянна смяна на политическата ситуация, откъдето и многото предложения за ЗНСЗ. В мотивите на новия проект е записано, че се цели премахването на политическия елемент, касаещ материята за израстването на научните кадри. Това е много правилно и ние го поддържаме напълно. В Закона има някои моменти, които продължават да поддържат някакво политическо начало – например фактът, че не се предвижда някаква стабилност на тази нова институция, която ще замени ВАК, в случай на промяна на политическата ситуация. Това показва, че политическият елемент и тук остава. Нека се постави изискване, според което мандатът на тази нова институция да е 4- годишен и да не се прекратява при смяна на политическата система. Политически елемент съществува и при начина на формиране на атестационния съвет – назначаването на председателя от министър-председателя има политически нюанс. Ние сме готови да предложим такива детайли за начина на формиране на атестационния съвет, които да предотвратят този политически елемент. Да бъде ли самостоятелен този Закон? Аз съм категорично против това, което каза проф. Велев. Според мен ситуацията в България е такава, че с наука се занимават различни структури и организации, не само учебни заведения. В такъв случай ние не можем да го оставим само в рамките на Закона за висшето образование. Не можем да го оставим само в рамките за стимулиране на научните изследвания, тъй като повечето от тях се провеждат в университетите. Според нас оставането на Закона като една отделна част е задължително. Още повече, че разделянето на материала на този закон в няколко закона ще доведе до известно противопоставяне на учените от научните организации, занимаващи се с чиста наука /БАН, НЦАН/ и от друга страна ВУ. Според мен създаването на отделен закон за научните степени и звания и запазването на Закона за стимулиране на научните изследвания е важен фактор за запазване и укрепване на това добро взаимодействие, което до момента съществува и преодоляване на някои не особено насърчителни елементи на конфронтация. Необходим ли е специализиран държавен орган? Да! За съжаление, в момента в България е необходим такъв орган. В много страни той не съществува, но за България той е задължителен.Това е поради факта, че през последните години се създадоха множество висши училища, научни организации с различни критерии, с различни национални и регионални интереси, които могат да бъдат задоволявани изцяло или частично, ако няма такъв държавен орган, който да създава общи критерии и изисквания, да ги контролира и да има такава арбитражна функция. Какво трябва да се каже по отношение на двете степени – “голям” и “малък” доктор? Проф. Велев е прав, че във Франция през 1992 г. беше премахната втората степен, но проф. Велев е от хората, които са запознати много добре със системата във Франция. Аз си спомням много добре на едно обсъждане в Народното събрание той ни убеди, че във Франция съществуват 6 процедури преди един човек да стане професор. Защо в България да нямаме поне 2 – доктор на науките и хабилитация за професор. В Закона тук се предвижда нещо, което според мен не е много удачно – основен критерий при даването на званието “професор” да бъде хабилитационният труд, а като допълнително облекчение - докторската степен. Ние бихме предложили обратното – да има възможност да се става с хабилитационен труд професор, но основното да бъде изискването за доктор на науките, а по изключение да може да се кандидатства с хабилитационен труд. Разбира се, качеството на хабилитационния труд трябва да бъде такова, че да съответства на една докторска дисертация. Как да се формират контролните органи – ВАК или по новому Държавна комисия за научно атестиране? В проекта, който се предлага, се говори за номиниране от всички учебни и научни институции. Тук виждам определена опасност, тъй като един малък университет ще трябва да предлага толкова кандидати, колкото ще предлага СУ или някой друг по-голям университет. Защо да не бъде пропорционално на броя на професорите в съответната научна организация или висше училище. Искам да повторя думите на проф. Юхновски, че БАН вижда в този закон нещо значително по-добро и по-различно от предлаганите до сега проекти, разбира се с някои допълнения.

Проф. Б. Биолчев – ректор на СУ “Св. Кл. Охридски”: Повдигам един въпрос, който възниква винаги в мене, когато чуя събирателна терминология. Бързо развитие на младите, бързо движение напред, да няма пречки. Познавам млади расови учени и млади мързеливци. Познавам куп стари глупаци, които несъмнено са били и млади глупаци. Във философията на войната срещу тези минимални пречки стои едно схващане за учения като “свещена” крава, щом се добере до някой термин. Да, може би има опростяване в западните университети, но те са свързани с бизнеса. Там човекът се реализира многопластово. И освен това нека въведем ние тази ежегодна акредитация в университетите, където негодният отпада независимо от това дали му дават възможност бързо да се развива. Аз съм много против това неща, които се пораждат от нашата всеобща бедност, да бъдат компенсирани със социални дейности. Това е една пролетарска революция, която иска да компенсира и се появява винаги, когато има всеобща бедност, и която не решава абсолютно нищо, освен това да започнат да потупват достолепния учен хората, които не са написали и два реда. Може да съм малко остър, но трябва да си дадем сметка, че нашият труд няма конкретна оценка от потребностите на обществото в момента. Ние сме малко абстрахирани. Ние сме малко изведено сиво вещество в социалното пространство в България и трябва да пазим марката на това вещество до момента, в който достигнем оборотния интелектуален капитал, който имат в развитите общества.

Проф. Ангел Попов – зам.-ректор на СУ “Св. Кл. Охридски”: Колко трябва да бъдат законите? В момента той е един – този за висшето образование, и на всички ни е известно колко трудности създава това. Ако става въпрос за титли, има и по-бъзо израстване. Проф. Велев знае, че във Франция даже и гимназиалните учители се наричат професори. И в Италия е така. Има и съответните степени. Ние не можем да делим науката на две – едната да се развива в БАН, а другата в университетите. И след като ще имаме някакви критерии за научното израстване, те трябва да бъдат общи. Ние не можем да кажем ще има професори еди къде си, или доцент, който ще стане с 20 труда и професор, който ще стане със 60 труда. Естествено, че не трябва да абсолютизираме нещата, но действително трябва да наложим някакви граници, някакво ограничение. В момента има 48 университета само заради либерализацията на университетите. Отиваме по пътя да либерализираме и научните степени и звания. Свидетели сме какво стана в Румъния – отнеха им ги после. Да се премахнат някои титли - да, може би преди хабилитация – асистент, ст. асистент, гл. асистент, може да се помисли. Обаче ако премахнем асистентите, после доцентите, трябва да ги правим всички професори. Извинявайте, но има определени критерии, има определени постижения, които трябва да се спазват. Който може - ще стане, който не може - няма да стане. И сега не е абсолютизирано да се става професор само с доктор на науките. Става се и с хабилитационен труд. Обаче ние не трябва да лишаваме от право тези, които искат да се докажат сами на себе си. А доказването става с преодоляването на някакви бариери. Ако става въпрос за време, написването на един хабилитационен труд /аз отказвам да ги рецензирам/ от 300-400 страници е сравнимо с докторски дисертации за доктор на науките от по 150-200 стр. Кое е отнело повече време? Естествено хабилитационният труд, но той не се защитава. “Докторската” се защитава. Следователно, нещата могат да бъдат поставени на това ниво – дали човек иска да мине по сложната система или не. Ние не можем с един замах да я отхвърлим. В България имаме 1700 “доктори на науките”. Самият проф. Велев е д-р на науките. /Проф. Велев: Това е безсмислие!/ Да, безсмислие! Обаче го направихте и бяхте един от най-младите доктори и станахте един от най-младите професори! Нали не ви спряха? Не тръгнахте на хабилитационен труд. Обсъждаме втората степен – да съществува ли или не? Има приказка за гроздето – зелено е и е високо. Така че, нека знаем дали това е факт, който трябва да преодоляваме или не. Това е моето мнение.

Проф. Вл. Овчаров – ректор на Медицински университет - София: Аз имах възможността да участвам миналата сряда в обсъждането на двата законопроекта за научните звания и степени в Здравната комисия, където представих становището на Ректорския съвет на Медицинския университет, както и становището на големия Медицински факултет, който има 1700 преподаватели. Всички от комисията бяха съгласни с това, че е необходим нов закон. Основните противоречия бяха относно това да има или не двете докторски степени. Искам да отбележа някои от мислите, обсъждани там.

Наричания при нас “доктор” в другите страни е “Ph.D” и стои много по-високо от нашия. За да защитиш тази степен трябва да публикуваш няколко статии – над 10. У нас това положение е по-лошо. Ако смъкнем съвсем ниско изискванията и след това се опитваме да отскачаме нагоре, няма да достигнем Европа. Искам да отбележа, че ние сме за предложения проект от проф. Ганчев. Но в другия законопроект има доста ясни изисквания за получаване на званието професор. Те не са ниски, а доста големи. Т.е. първият проект може да се допълни с полезни неща от втория. Вратата, която е отворена за хабилитационен труд, подлежи на обсъждане. Ние имаме забележки – 6 страници. Остава въпрос как един хирург, който работи по осем часа и оперира, може да направи и постигне добър импакт фактор.
Възможността за ползване на хабилитационен труд при избор за професор е добра, той ще бъде избиран от Факултетен съвет. Това е автономността на ВУЗ. Защо трябва да забраняваме на един учен, който е набрал инерция на 35-36 години, да направи докторска дисертация? Ние го стимулираме по този начин.
Трудно приемам чл. 18, който звучи доста благовидно за цялата страна, но аз съм опарен от Закона за лечебните заведения. Всеки един член от закона трябва да бъде проиграван. Друг капан залага казусът “звание и длъжност”. В единия член се подхлъзваш, че става въпрос за военните учебни заведения, а по-надолу се появяват други подводни скали. Ако някой пристига от града “Х”, професор е и заема мястото, по конкурс отпада този, който се бори за това място. Ако се обяви конкурс за доцент в Плевен и се яви някой от София, който е по-добре подготвен, спечели конкурса, но не остава там, а се върне при нас. Какво ще го правя?
За асистент - старши асистент - главен асистент разделението е продиктувано от разликата в заплащането. Ако се дадат парите още в началото на асистента, то тогава няма да има нужда от трите. Досега е било така, може да отпадне, но се губи стимул за развитие.

Проф. Константин Косев зам.-председател на БАН: Всички знаем, че българският учен се цени зад границата. Колегите, които са зад граница, се ползват с висока репутация. Те се израстнали научно при стария закон. Дълги години се движим по стария закон. Натрупана е традиция, но същевременно и много опит. Много добре вече виждаме къде са слабостите на стария закон и затова се появява нуждата да направим нов закон. Обаче като слушам всичко казано досега, работата се свежда до следното: ако ще правим нов закон, трябва обезателно да си поставим някаква цел, а тя не може да бъде друга, освен повишаване квалификацията и израстването на кадрите и унификацията на тези критерии в национален държавен мащаб. Иначе няма смисъл. Обезателно трябва да се направи много задълбочен и конкретен анализ къде са слабите места на досегашния закон. Това трябва да е една от обосновките. Аз не съм съгласен, че за да има приток на млади в науката, трябва да махаме препядствията. Не е това начинът. Това ще доведе до снижаване на равнището. Присъединявам се към изказаните съображения да се прави нов закон и подкрепям проекта, който е внесен от Комисията по образование и наука към НС. Разбира се, ние подробно обсъдихме този проект и имаме конкретни предложения.

Проф. Николай Ралев – ректор на Бургаски университет “Проф. д-р Асен Златаров”: В една такава дискусия добрият тон повелява да не се повтаря нищо. Но аз съм притеснен, че отново 2 или 3 групи хора застават една срещу друга, не желаят да се изслушат, не желаят да приемат разумни аргументи и минават в лични нападки. За мен въпросът за качеството е също решаващ. Едва ли има човек в тази зала, който да си мисли, че разрушавайки качеството, можем да стигнем до нещо добро. С други думи, аз никак не мога да приема когато колеги обвиняват другите, че искат да свалят препятствия. Нашият проблем е комплексен. Той се състои в това, че научно-преподавателският състав е на доста висока възраст. Бих посъветвал г-н професора Попов, който отговаря за кадрите в СУ, да поиска една справка и да види каква е средната възраст на преподавателите. С удивление ще види, че тя не е по-различна от тази на останалите университети, създадени дори 100 години след СУ. Това е големия проблем. И той е голям поради 2 причини. Първата е, че няма стимул. Но този въпрос на тази маса няма да го решим. Всеки ректор на ВУ знае, че от 10 години в графата “научни изследвания” пише 0. Едва през последните 1-2 години се появяват смехотворни цифри като 5-10 000 лв. Е, в СУ са 50-100 000 лв. С тези пари наука ли ще се прави? Това е проблемът, който убягва от закона. Той е много важен и без него няма прогрес. Какво значи привлекателност? Като дойде младият човек, кой му осигурява инструменти, за да прави сериозна наука. Тези условия ги няма. За махането на препятствия, законът, който мина на първо четене, бе обсъждан на няколко нива. Бяха канени експерти от Франция, Англия и Германия. След всяко ново разглеждане нашият модел се обезличаваше и ставаше все по-лош, защото искаше да отчете всичко чуто досега, без да отчита направеното в България. Във Франция е било отчетено, че системата не създава стимули в краткосрочен план, че един държавен доктор става “доктор” за 15 години. Едва когато стане “доктор”, той започва да се развива напред. А в същото време висшето образование е престанало да бъде елитарно, стремежът е бил то да се масовизира, т.е. вратите да се отворят, да се обучават повече хора, за каквато пропускателна способност Франция не е била готова. На всички, които казват, че през последните 10 години в България са се нароили много университети, аз ще задам скромния въпрос - колко бяха преди 10 години? Ще видите, че като махнем свободните университети, разлика почти няма. Говорим за отваряне на системата на висшето образование, дори докторската степен става образователно-научна, а не само научна. По подобие на френския закон нашият ще трябва да създаде краткосрочни стимули за кадрите. Нека степените да са и 27, но пред себе си човекът да види морковчето, което да го води напред. И последно – къде му е мястото на закона? Когато има сериозен проблем в една общност, която не може да разреши всичките неща наведнъж, какъвто е нашия случай, един от начините е враждуващите групи да бъдат разединени. Пред изследователите стоят едни задачи, а пред висшето образование – други. Проблемите да се решат в различни закони. Аз съм радетел проблемите на университетите да бъдат решени в частта на Закона за висшето образование.

Проф. Иван Чорбаджийски, член на УС на СУБ: Както се разбира, повечето изказват съгласие с проекта на Комисията по образование и наука към НС. Това стеснява малко дискусията. Аз смятам, че когато се прави нов закон, редно е да се направи подробен анализ на стария, на слабите му неща. Да не влизат в новия закон неща, които са съществували или дават възможности да се допуснат същите недостатъци както в стария закон. За съжаление не виждам точно такъв анализ.

1. По отношение на системата за научните звания и степени. Никой не третира какво е това научна хабилитация. Всички говорим за хабилитирани преподаватели, даже на една дискусия се каза, че хабилитация е научно звание професор или доцент. Докато всъщност получаването на научното звание е резултат на хабилитация, а хабилитацията, съгласно речниците, е “признаване на годност за извършване на определена дейност, за водене на учебен курс”. Изниква въпросът защо един човек трябва два пъти да бъде признаван за годен за едно и също нещо. Ето защо мисля, че системата на званията може да се запази, но преминаването от доцент в професор трябва да става по една вътрешна процедура, без конкурсен характер. Да се приеме като в Германия позицията младши професор, а след това той преминава през процедурата. Още повече, че понякога това донася неприятни неща. Когато се обяви конкурсът за професор, има си доцент, и участва един външен човек, който печели конкурса. Доцентът какво да го правим? Да го уволним? Защото в края на краищата законът изисква при обявяване на конкурса да се обезпечи определено учебно натоварване. И това учебно натоварване е определено за хабилитацията. Още повече, че висшите училища обявяват конкурси за собствени нужди. Каква нужда има един университет, като има хабилитирано лице? Има нужда конкретното лице да израстне и придобие ново звание, но това може да стане по вътрешна процедура, за която пак ще си има контрол и критерии, валидни в национален мащаб.

2. По отношение на научните степени – има два вида учени. Учени, които се задълбават в един по-тесен проблем. /Знаете, попитали Айнщайн, какъв е смисълът на толкова години труд за една теория на относителността, а той им отговорил, че ако искат да видят веднага резултата, да цепят дърва./ Има и учени, които работят в по по-широк аспект. Те създават школи. Аз смятам, че трябва да поставим знак за равенство между тези два вида учени. Първите могат да направят дисертации – 2 или 3. Вторите – сглабяват хабилитации, компилации, които надали имат някаква научна стойност. При това положение при един конкурс научната степен, която е получена трябва да се противопостави на научната продукция, която е направена от кандидатите в този конкурс. Трябва да ви кажа, че най-творческите ми години са били при направата на моите две дисертация. Не искам да се спирам на въпроса дали е било излишно или не.

3. По отношение на социалния проблем ще ви кажа само едно нещо: проблемът на младите учени са старите професори, защото те не искат да станат старите професори. Един пример – убеждавах един отличник от наш випуск преди 2 години да стане мой докторант и той не се съгласи. После като поразмислих, реших че той не се съгласи, защото аз му разкрих перспектива да стане бързо професор. Но каква перспектива е той да стане професор със заплата от 500 лв. в най добрия случай. И той се отказа. Стана барман в едно кафене в Студентски град.

Проф. Овчаров /допълнение/: В Германия професорите са С2, С3 и С4. С1 не е никакъв професор. При степента С3 вече има тежък конкурс, за това място могат да кандидатстват 10-15 кандидати. С4 вече е шеф на катедра и в такъв конкурс кандидатите може да достигнат до 50. Животът на учения никъде не е лесен.

Проф. Никола Съботинов – зам.-председател на БАН: Във връзка със създаването на един нов закон ние безпорно трябва да направим анализ на това - какво е състоянието и качеството на нашата наука в настоящия момент. Участвал съм в редица международни форуми, имащи организационно-научен характер и навсякъде качеството на нашите учени е било оценявано добре и високо. Това качество е създавано благодарение на съществуващата нормативна база за израстването на нашите учени и ние не трябва да променяме драстично схемата. Тя е проверена. Неслучайно нашите учени са на едни от първите места по участие в Европейските програми, печелят едни от първите места по участие в конкурси на глава от населението по научните програми на НАТО. Скоро имах възможност да беседвам с една американска делегация, която оценява състоянието на нашата отбрана, но това има голямо отношение към науката и технологиите. Там ми беше зададен въпроса защо вашите докторанти, млади хора, се представят толкова добре в САЩ? Защо вашите учени имат толкова добро ниво? Казах им, че един наш докторант, за да получи научна степен, трябва обезателно да направи 2-3 публикации в наши водещи научни списания. Те излизат готови учени. За да стане един човек професор в България, трябва да мине сериозен праг, какъвто е доктор на науките, което също изисква изключителна публикационна активност. Затова нашите учени се представят добре в света. Е, какво сега - да махаме тези прагове ли? Ние отиваме към Европа, а там изискват високо качество. Не трябва да сваляме качеството. Напротив, трябва да помислим още за увеличаване на качеството и то в малко по друг аспект. Нещо много важно е влиянието на науката върху духовното и обществено-икономическо развитие на обществото на нашата страна. Т.е. плюс критериите, които имаме сега, трябва да имаме и критерии, които да оценяват ролята на учения в този национално значим процес. Това е въпрос, по който трябва да се мисли повече. Има и един друг въпрос – ако премахнем тези категории, ние няма да помогнем на науката във ВУ. Ясно е, че ВУ се нуждаят от повече наука в тях. Но преподавателите нямат желание за повече наука. Те се ориентират главно към преподавателска дейност. И поради тази причина науката е слаба. В образователния процес безпорно трябва да има силна наука. Ако се премахнат и тези изисквания, ние ще престанем изобщо да имаме интерес към научното израстване във ВУ. Аз поддържам да се запази втората степен (“голям доктор”), защото тя оказва изключително голямо влияние върху качеството на нашата наука. В Закона трябва да има и издигане на авторитета на българските учени в нашето общество. Принизяването на критериите несъмнено ще доведе до снижаване авторитета на учения. Това е важен момент плюс всички останали икономически стимули, за които беше споменато. Не трябва да разглеждаме закона заедно със Закона за висшето обръзование, както беше споменато. Има различни области, в които има наука, и то много наука. Не само във висшето образование. Безспорно то е център, но вече имаме наука в почти всички области на нашия живот. Трябва да се грижим за всестранното развитие на науката в нашето общество. Аз поддържам проектозакона на проф. Ганчев, защото той е най-близко до това, което считам, че трябва да бъде, естествено с малко корекции. И недейте използва, че на запад лесно се става професор. Това не е вярно. Най-малкото израстването там на место не е възможно. Никой не израства само в институцията си. Докато при нас това става само в институцията. Имено това осигурява “доктора на науките”.

Проф. Йорданка Кузманова – ректор на Висш селскостопански институт - Пловдив: Съгласна съм с доц. Ралев. Това, което ще изкажа не е само мое мнение. След получаването на въпросите те бяха раздадени на всички преподаватели в катедри. Обобщила съм ги и ще говоря само за резултатите. Искам да ви кажа, че съм професор и доктор на науките. Доктор получих на 28 г., професор - на 48г. Това е така, защото ние трябваше да правим качество на висшето образование. Ние говорим за система, за качество, за нови курсове, за приобщаване към Европейското образователно пространство. Уважавам мнението на колегите от БАН, че трябва да има качество, но нека има и различни критерии. 70 % са отговорили на първия въпрос, че трябва да има Закон за научните степени и звания и той трябва да бъде включен в Закона за висшето образование. По отношение на ВАК акад. Юхновски каза, че това е филтър, който вече почти нищо не задържа. Напълно е прав. Кому е нужен той? Филтър, който да оценява кандидат, минал вече през научен съвет. Нека да направим научно жури. Във всеки научен съвет ние имаме по 7 специалиста. Те са тези, които главно оценяват дисертациите. Какво да говорим, че сега научните изследвания са интердисциплинарни. Над 70% смятат, че трябва да има научно жури, а не специализиран съвет. По отношение на качеството – качеството се постига с критерии, точни и ясни, за да може университетите да се развиват.

Проф. Петко Ганчев – член на Парламентарната комисия по образование и наука: Очерта се една определена, доминираща позиция не само на БАН, но и на някои по-големи университети. Аз ценя всички позиции и изказани мнения. Във внесения законопроект са отчетени много идеи от различните проекти и се е търсело изграждане на единство на традиции, реалност, демократизация, децентрализация и засилване на автономността на различните научни организации и ВУ сами да решават своите проблеми, без да се пренебрегват критериите за научно израстване, без да се пренебрегва наличието на един държавен орган, който да оказва контрол, но не и рещаваща роля. Както сте видяли, степента “доктор на науките” не е задължително изискване за доцент или професор, но тя е задължителна за онези, които искат да се докажат със своите високи научни резултати на нивото на световните постижения. По този начин се съхранява не само българската традиция, но и се повишават критериите и възможността за онези, които наистина искат да се докажат. Независимо от привидната форма на свободни журита се запазва централизацията. Кой ще ги определя тези журита? И на какъв принцип? Аз съм работил основно върху този закон, подкрепен съм от Комисията, но съм искал да се избегне влиянието както на политическата система, така и на централизацията, но и опасността от подменяне на научните критерии с други форми. Благодаря на колегите, които дадоха своите идеи. Аз ще приема всичките, които отговарят на духа на Закона. Би трябвало да се усъвършенстват някои моменти. Не би трябвало от бакалавърска степен да се преминава директно към докторска. Това може да се допусне за някои научни направления. Но не трябва да се създава прецедент, например в медицината или някъде другаде бакалавър да става доктор. Съгласен съм, че трябва да се огледат всички членове на Закона, да се гледат слабите места и да се върви към създаване на един универсален закон, а не за отделните институции. Аз съм доста благодарен, че в голяма степен вие сте съгласни с този закон.

Проф. Димитър Камбуров: Член съм на Комисията по наука и образование в качеството си на зам.-председател. 9 години съм бил ректор на Варненския университет, така че тази атмосфера ми е позната. Участвам във втория проект. Той в много малка степен се различава от това, което е предложено миналата година. Аз имам някои възражения. Чух няколко изказвания. На въпроса на проф. Валев за средната възраст на преподавателския състав отговорът е – нехабилитирани е 54 г., а на хабилитараните – над 60 г. Това говори за състаряване на интелектуалния елит в страната. Но това не е основание да се снижават критериите за качеството. Основните критерии, по които се работи в този проект са:

Въпросът за съществуванието на ВАК
Оформянето на т.нар. журита за сметка на специализираните съвети
Някои въпроси за малък и голям доктор
Хабилитация на преподавателите

Аз съм привърженик на степента “доктор на науките”. Има редица институции, като БАН примерно, където смисълът на живота, работата на тези хора не трябва да се обезсмисля. Преди 15 години ние бяхме на второ място по хабилитирани лица на глава от населението. Има опасност да достигнем до парадокса през следващите години да разредим ситото до такава степен, че всички, които чакат от доценти да станат професори, а младите колеги да се хабилитират колкото се може по-скоро. Аз не казвам да не се хабилитират, но това да не стане масова тенденция. Член съм на специализиран съвет по хирургия. В него участват 7 специалности. Какво може да е отношението на един хабилитиран по анастезиология и реанимация към кандидат, който се хабилитира по ортопедия и травматология? Какво може да е отношението на един, който се хабилитира по коремна хирургия към друг, който работи неврохирургия и т.н. Безпорно този начин на създаване на съветите, трябва да се измени в полза на журита. Много е тежък въпросът, че в някои специалности нямаме достатъчно хабилитирани преподаватели. Това е важен проблем. Проф. Овчаров ми подсказва “съдебната медицина” – би трябвало да създадем едно жури в колаборация с патоанатоми, иначе не можем да го направим, защото броят на хабилитираните съдебни медици, не отговаря на броя, който се изисква за журито. Има и други несъобразности, които трябва да се изчистят. Смятам на тази среща и на други, които със сигурност ще се проведат в следващите месеци /аз смятам да проведа и една със Съвета на ректорите/, да изчистим противоречията между двата проекта. Има неща, които заедно трябва да договорим и изчистим по един коректен начин. Аз съм напълно против становището на комисията за придобиване на научна степен доктор от бакалавър. Абсолютно не може да се приеме и т. нар. “компромисен вариант” от проф. Ганчев. Важен е въпросът за създаването на Държавната комисия по акредитация, която в 15 дневен срок трябва да се произнесе. Това е смисълът на този закон – да се намали продължителността на тази процедура, която понякога продължава 1 година. Това никъде го няма. Ще дам един пример за Германия – когато почина проф. Шлегел, за неговото място се кандидатираха 13 души, но по закон никой хабилитиран от неговата клиника. Този, който ще дойде, не е обвързан и няма да се влияе от групировките в катедрата или клиниката, в която има от 12 до 18 души преподаватели. И още модерни неща, към които трябва да се стремим. Не може като в Светия синод да върви по йерархия – един умира, следващият след него го замества. И други неща има, които ще се дискутират на следващото събиране със Съвета на ректорите.

Проф. Николай Генов, член на УС на СУБ, съветник на Президента по социалните въпроси: Подкрепям напълно идеята да се формират и поддържат национални критерии за развитие и реализация на научните кадри. Тази идея пронизва сегашния вариант на закона и се противопоставя на предишни опити за ведомствено и регионално затваряне на научните кадри. Мисля, че трябва да се отиде и една стъпка по нататък – отвъд националния пазар за развитие и реализация на кадрите. Може би трябва да има поне някакво загатване за външно рецензиране, атестиране с участие на колеги от единното европейско образователно пространство. Това е особено необходимо, когато става въпрос за атестиране. Аз започнах с метафората за пазара. Негативното атестиране трябва да е ясна индикация за фалит. Колега Ганчев, аз мисля, че темата за атестирането трябва да бъде обработена в детайли. Има само постановка, че на 4 години ще се атестират кадрите. Няколко пъти се дискутира, че при израстване примерно на доцента, той може да бъде поставен в неудобната ситуация - да не бъде избран за професорското място, а да победи евентуално външен кандидат. Това е ясно – един интелектуален фалит. Значи трябва да се намери някакво решение на този въпрос. И понеже споменавам за отварянето на нашия пазар към атестиране от външи колеги, ясно трябва да си кажем, че може би следващата стъпка ще бъде попълването на нашия преподавателски състав с изследователи и преподаватели от други страни. Това е нормална тенденция, една обмен на кадри, но не виждам подобен стимул в закона. Във връзка с необходимостта от отваряне на нашия пазар на преподаватели и изследователи, подхващам темата за конвертируемостта на нашите кадри не само с оглед на изследователските качества, но и с оглед на обозначението. На пръв поглед дребна тема, но само преди 2 седмици в ръката ми попадна превода на диплома на ст. н.с. І ст. с еквивалент на професор, където пишеше еднозначно на чужд език старши научен асистент І степен – просто няма друг възможен превод. И си представих ситуацията на нашия колега, който трябваше да се яви на конкурс в чужбина. Затова отново насочвам вниманието към някакъв вариант на приравняване на обозначенията на изследователи-професори и преподаватели-професори. Конвертируемостта на нашите кадри трябва да бъде на еднакво равнище с тази на колегите от чужбина.

Проф. Наум Якимов – главен научен секретар на БАН: Струва ми се, че днес има неща, по които нямаме колебания да обединим мнението си. Едно от тези неща е, че няма различна наука, че няма университетска и няма институтска. Второто нещо, всички изказали се подчертаха необходимостта да има закон за научните степени и звания. От тези две неща следват доста логични работи. Следва, че този закон трябва да бъде отделен. Може в този закон да бъде записан стимул за заплащане. Може да бъде намерено приложение и на някои неща за висшето образование, а специфичните – да бъдат разгледани в специалните закони в специфични текстове за длъжностите, а не за степените. Да бъдат разделени степените от длъжностите и званията. Важни са длъжностите. Науката е една – степените и званията трябва да бъдат в един закон. Това е съвсем естествено, и всички бихме желали държавата да е водеща при присъждането на степени и звания. За критерии много говорихме – трябва да са високи, но никой не спомена, че не държавата трябва да ги определя. В този смисъл Законът, който е направен от Ганчев, Ананстасова и Местан, според мен удовлетворява тези изисквания. Когато казваме, че държавата трябва да контролира по някакъв начин, безспорно е, че трябва да има някаква организация. Безспорно е, че част от функциите на ВАК трябва да бъдат отнети. Да има съответни научни съвети и тяхното решение да е окончателно. Процедурите трябва да се спазват. Според мен противоречията, които се получиха, са по-скоро привидни отколкото по същество.

Зам.-министър Игор Дамянов: Благодаря на СУБ за осъществяването на тази идея. Това, което чух, за мен е от голяма важност. Благодаря за богатия опит, който беше обменен в мое присъствие. Идеята беше повече да се обсъди по принцип проблемът “Закон за научните степени и звания” като цяло, а не толкова да го обсъждаме в детайли. Присъствието на тези законопроекти като тема ни завари малко неподготвени, макар че то бе и добре дошло, тъй като това даде допълнително материал за разсъждение до толкова, доколкото този проект сумира резултатите от многото дискусии в последните 10-12 години. В този смисъл резултатите от днешното обсъждане са изключително добра база за законопроект, който поне в близките 5 години ще решава проблема “научни степени и звания”. Всички изтъкнахте, че старият закон просто не става. С ремонтирането му също трудно бихме могли да постигнем нещо. Аз бих помолил народните представители, вносители на закона, да не форсират нещата по придвижването на този проект. Дайте да обсъдим резултатите от тази дискусия. Аз съм готов да присъствам на подобни обсъждания като зам.-министър, директно отговарящ за науката. Готов съм да доведа и специалисти, ако вие сте съгласни да ги чуете. Смисълът е да работим за подобряване на това, което имаме, а не за усложняване на проблема. Условно казано да направим един диагонал между представената законоуредба и това, което стана обект на обсъждане днес. Въпросът за материалните стимули в науката – един конкретен въпрос. Нека да не ги разбираме едностранчиво - само като заплащане, че се занимаваш с наука. Към материалните стимули спадат и условията, в които работиш, материалната база. Парадокс – издръжката на един студент по икономика е най-ниска, защото се смята, че обучението на един икономист се върши само с тебешир и черна дъска и нищо повече. Това е безумие. А лабораториите по физика, химия и т.н.? Това е много важно. Естествено, това до голяма степен е задача на държавата. Давам си сметка как изглеждам във вашите очи, говорейки тези неща. Другият проблем, върху който искам да обърна внимание като университетски преподавател, е науката във висшите училища. Такава има и ще има, и дай Боже повече да има, но идва един момент на изкуственото противопоставяне между ВУ и академична наука. До ден днешен нито една инициатива, нито един законодателен акт не се е постарал по някакъв начин да регламентира и да оцени по достойнство преподавателско-научната дейност. Как се оценява 360-400 часа аудиторна заетост на един асистент, как се оценява подготовката на един лекционен курс, което е задължително условие за хабилитиране на университетски преподавател. Как се оценява всичко това като задължителен елемент от израстването на този човек? Подчертавам, че не искам да поставям на различни нива труда на преподавателите и изследователите. Факт е, че много от т.нар. “чисти” изследователи са и преподаватели, много от преподавателите са тръгнали от чисти изследователи и т.н. Но това е реален конкретен труд, който трябва да бъде оценен и да влезе в нормативната уредба.

Проф. Петко Ганчев: Искам да потвърдя казаното от зам.-министър Дамянов, че определено в Комисията по образование и наука е изкристализирала потребността да се създаде закон за материално стимулиране на научно-преподавателската и научно-изследователската дейност. Трябва да се намерят принципите, а предложените законопроекти също се надявам да станат достояние на нашата научна общност.

Проф.Д. Дамянов – председател на СУБ: От името на организаторите благодаря за търпението. СУБ е институция, която има отношение към този закон. Протоколът от това заседание ще се появи в Интернет-страницата на СУБ в рамките на 5-7 дни в зависимост от техническата възможност. Ние поемаме ангажимент до 1 седмица този материал да е в МОН и в Парламентарната комисия по образованието и науката. В СУБ протича цялостна обществена дискусия във всички наши секции и клонове, но предварително подготовката на днешната среща отношението ни към проблемите обсъдихме в УС. Заставаме на позицията, че един Закон за научните степени и научните звания би стоял по-добре, ако е самостоятелен. Залага се по-рискова ситуация, ако законът започне да се парцелира. Делението на университетската и академичната наука се отчита от дълго време като ненормална обстановка в нашата страна. По-добре в един обобщен закон да се допусне поредица от детайли, отчитайки спецификата в отделна среда, отколкото да се заложи в отделен закон. Мисля, че аудиторията ще бъде единодушна около проблема дали е необходим един орган от типа на досегашната ВАК. Да, като Президиум на ВАК, необходима е такава структура. Друг е въпросът с какви задачи ще бъде натоварена. Има пълен консенсус върху това, че такава структура трябва да има нормативни и арбитражни функции, да оказва контрол по отношение на процедурни нарушения и до там. Но по съществото на избора, по детайлите на една докторска дисертация тя няма право да се намесва. Смятам, че това е един от малкото въпроси, по които научната общност е обединена. Какъв орган да провежда процедурата по избор – научен съвет или специализирано жури? Анкетата, която проведохме още през 1998 г., показа, че пълно единодушие в научната общност няма. Преобладават привържениците на научни съвети. Много съществен и важен е начинът, по който ще става изборът както на върховния орган, така и на членовете на научни съвети, респективно на специализирани журита. Ако този научен съвет, ако тази бъдеща Комисия по научно атестиране се определят по някакъв неясен начин от правителствени дейци, не сме мръднали напред. Ако се съхранят елементи на номинация, на изборност отдолу нагоре от научните среди, това вече би било една оценка на качествата на хората, които биха достигнали до състава както на изборните органи, така и на върховния атестационен орган. За нас е съществено и важно да има заложена такава насока в закона. Тревожен е моментът дали и кои научни организации могат да разполагат с права за избори. Защото досега се проявиха тенденции новопоявили се структури /дори с частен характер/ да имат претенции, включително пред висшата атестационна комисия, събирайки кворум от 15-20 хабилитирани лица да придобиват правата за избори. Това би било голяма катастрофа. Изборни права трябва да се дават много диференцирано, задължително на акредитирани структури, които имат действащ хабилитиран състав, а не попълван от колеги-пенсионери (без да казвам нищо обидно) при всички случаи отчитайки международния авторитет на една научна или учебна структура. Да се съхрани ли наличието на двете научни степени? Отново бих казал, че пълно единодушие няма, но превалира мнението за запазване на двете степени. Като изключително важна отчитаме възможността да се съхрани контролът на държавата върху броя и качеството на хабилитираните преподаватели, но от друга страна трябва да се дадат права на ВУ и НО да се намесват при избора на нови хабилитирани преподаватели. Защото понякога изборът в специализиран съвет предопределя за един ректор или за председателя на БАН избор на учен или преподавател, чиито качества могат да бъдат дискутабилни. Такива права ректорите съхраняват в някои страни.

Няма да се спирам на останалите въпроси. Те ще бъдат отразени в окончателното становище на СУБ, но бих казал в заключение няколко думи по 3 проблема. Отчитам болезнения тон по проблема за стимулиране на този растеж на нехабилитирани и хабилитирани кадри. Считаме, че това е повик към държавата да отдели средства, които са ни необходими. Във френската система преподавателите (при нас асистентите), имат 17 степени в своето развитие. Считам, че да се дискутира по тези 3 степени за развитие на нехабилитираните, които в момента имаме, не е добре. Защото те формират стимул за развитие на обикновения, нехабилитиран преподавател. Това е форма и начин да стимулираме постоянно обучение през целия жизнен път. Това е начин все пак и държавата да заложи по 5 лв. към заплатата, но да заложи. От друга страна, приемам, че ако един човек не бележи развитие, трябва да има форми и начини да се освободим от него. Моделът за атестация по справка за европейските страни работи само в 3 страни. Другите са се отказали от този модел като неработещ. Аз бих предложил една еретична мисъл - защо не, постъпвайки на работа, асистентът или научният сътрудник да знае, че разполага с 8 или 10 годишен срок (около който бихме постигнали консенсус), през който той е равносилен на докторант. И ако за тези 8-10 години не подготви докотрска дисертация, това ще бъде причината, поради която учтиво ще бъде поканен да напусне. А това означава, че броят на докторантите в страната ще бъде равен на броя на научните сътрудници и асистентите. Ако това не е стимул за развитие! В стимулирането трябва да поставим безспорно на челно място възнаграждението, но и диференцировката във възнаграждението. Снижаването сега на границата между възнаграждението на един доцент и на главен асистент или н.с. І ст. и неадекватно възнаграждение на професорите е един сериозен негативен стимул за спадане както на интереса към научната кариера, така и на обществения престиж на учения. Безспорно отчитаме фактора материална база и необходимост от стимулиране на научните изследвания, възнаграждението трябва да отразява и добрите научни резултати. Постигнат ли се те, има ли международно признание, трябва да има стимул в това отношение. Вторият заключителен момент – бихме спечелили, ако не говорим постоянно за нов Закон за научните степени и звания, а говорим за обновен закон. Всеки от проектите стъпва на предишен, опитва се да надгражда. Всеки следващ проект ползва елементи от предишните. В този смисъл дайте в България да не правим все нови и нови неща, които изморяват и нас, върху чиято глава се изсипва този закон. Но от друга страна нека това са последните 2 варианта, върху които ще се дискутира. Повикът към държавниците и политиците в парламента е - дайте най-сетне да има закон за НСЗ. В противен случай научната общност започва да се пита - защо този въпрос не се решава. Наред с обществената дискусия трябва да има и политическа воля за финализирането на един закон. И последното нещо – в края на краищата законът от политици и държавници ли се създава или от научната общност. Тук се загатнаха 2 момента – едната формулировка, да използвам думите на доц. Ралев за “враждуващи групировки”. Можем да се изправим като в предаването на бТВ “Конфликти”, когато до консенсус не се достига. Другото е опит за стиковка и консенсусна позиция, но консенсусна позиция между държавници и политици, сред които има и наши представители. Ако ние отново кажем, че сме дали мнението си и чакаме да видим какво ще решат народните представители или представителите на МОН, ще сбъркаме. Бих отправил призив към тези две институции да се създаде една консенсусна група, която да включва водещи представители от двете противостоящи групировки. Ако тези хора се съберат и дискутират, ще се достигне до консенсус с цената на компромис, на отстъпки срещу разумната позиция на едната страна. Моят заключителен призив е да не се изключват представителите от научните среди в понататъшното обсъждане на един или два законопроекта. От това ще спечелим и ние като научна общност.

Зам.-министър Игор Дамянов: Искам да конкретизирам това, което проф. Дамянов току-що каза. Предлагам работна група с представители от БАН – акад. Юхновски, решете Вие кой да участва; от НС – проф. Ганчев, г-жа Анастасова или г-н Местан; от Президентството – проф. Генов; предлагам себе си като представител в тази работна група и проф. Дамянов от СУБ. Нека има представител от СУ “Св. Кл. Охридски” и проф. К. Велев от Съвета на ректорите. Тя да обобщи резултатите от тази среща и да се превърне в своеобразен генератор на варианта, който ще бъде внесен в пленарна база.

Доц. Станка Величкова – експерт към Парламентарната комисия по образование и наука: Не за да правя дуплика на предложението на зам.-министъра, но внасям малко по-различен нюанс. Разбира се, че може да има работна група, която да обобщи резутите от днешната дискусия, даже и да събере още мнения, зависи какво ще пожелае тази дискусия. Но то е с оглед да се работи по-нататък. Тогава, когато е приет един проект на първо четене. В момента в парламента има в наличност два законопроекта. Ако те влязат в процедура на пленарна зала, ще видим кой законопроект ще бъде гласуван, кой ще служи като база. Върху него започва да се работи. Всеки народен представител има право да прави своите предложения. Разбира се, с изключителната помощ на работната група. Моето предложение е тази група да бъде целеустремена и да работи, когато се гласува този закон, а не само сега.

Зам.-министър Дамянов: Аз в никакъв случай не искам да прескачам или пренебрегвам НС. Това е процедура, която не може да бъде спряна. Но нищо не пречи тази група да започне да работи още сега, да формира становища и мнения. Защо трябва да чакаме да мине на първо четене? Ние вече имаме натрупан материал.

Проф. Дамянов: Приемам целесъобразността на тази група само ако тя работи от този етап до гласуването в пленарната зала на бъдещия закон. В противен случай, ако тя само обобщава мнения, но няма развитие – няма смисъл от нея. Тя трябва да бъде участник в процедурата. От това ще спечели само академичната общност. Ако няма други предложения и мнения, закривам дискусията и още веднъж благодаря на участниците.

София, 12.02.2002 г. – Зала 1 на СУ “Св. Кл. Охридски”

П Р О Т О К О Л

[Email]

Copyright © 2001 USB

WebMaster