БЕЛЕЖКИ НА СЪЮЗА НА УЧЕНИТЕ В БЪЛГАРИЯ

ПО ЗАКОНОПРОЕКТА ЗА РАЗВИТИЕТО НА АКАДЕМИЧНИЯ СЪСТАВ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

 

Съюзът на учените в България започна допитване до своите клонове и секции, както и до индивидуалните съюзни членове. При подготовката на тези бележки са взети предвид досега получените мнения от колективни обсъждания, индивидуални позиции, както и появилите се в публичното пространство статии, интервюта, становища, позиции от колективни обсъждания.

1.

Предлаганият нов пореден законопроект има няколко черти, които го отличават значително от досегашната управленческа практика.

-         За първи път Министерството предложи за обсъждане цялостен законопроект преди да бъде внесен в Министерския съвет и Народното събрание;

-         В законопроекта се предвижда радикална промяна на сегашната система – от силна централизация към пълна децентрализация на системата;

-         Отхвърлят се всички досегашни традиции и целесъобразни практики;

-         Понижава се нивото на управление на системата и се премахва единственият независим орган, съществуващ досега. Възприема се една практика, която винаги е била остро критикувана и е донесла не малко беди – с подзаконови актове (правилници и др.) да се изясняват, доуточняват и регламентират текстове от закона, при това не от върховния изпълнителен орган (Министерския съвет), а от отделно ведомство – Министерството на образованието, младежта и науката, дори и от отделните висши училища и научни организации;

-         Законопроектът залага противоречие в самата научна общност. Той обезценява вложените усилия и творческа работа на носителите на научната степен „доктор на науките” и на научните звания „професор” и „ст.н.с. І ст.”. От друга страна се създават много благоприятни условия за „израстване” на хора без доказани качества, които не са могли или не са искали да станат доктори на науките или професори. На базата на този законопроект ще се става по лесно професор, отколкото асистент.

 

2.

В предлагания проектозакон за развитие на академичния състав са заложени редица добри идеи, някои от които за съжаление са само загатнати без по-подробно изясняване. Добри са идеите за:

- доближаване до европейската практика;

- скъсяване на периода за академичното израстване;

- възприемане на журито като форма на защита на дисертационен труд;

- отмяна на класификацията на специалностите на научните работници;

- допускане да работят като „стажант-асистенти” на докторанти на редовно обучение;

- възприемането на работещите в университетите и научните организации като единен „академичен състав” (твърде спорна формулировка).

 

3.

Проектозаконът има претенции да решава въпросите по „развитието” на академичния състав. За съжаление в него е отразено само получаването на научни степени и заемането на длъжностите „доцент” и „професор”. Безспорно това са много важни моменти на развитието, но те не са единствените. Развитието на академичния състав е свързано и с:

-         преминаването от преподавателска на изследователска дейност, както и обратното;

-         мобилността на учените в самата организация, в системата, в страната и в света;

-         ръководството на лаборатории, отдели, бюра, проекти, школи, докторанти и т.н.;

-         атестацията на състава и освобождаването от длъжност;

-         оценката и стимулирането на научните постижения;

-         характерът на сключените договори, преминаването от един вид в друг, както и тяхното прекратяване;

-         изпращането на специализация в чужбина;

-         постдокторското обучение и т.н.

Проблемите на научнопреподавателската кариера и свързаната с това мобилност на практика не са разработени в законопроекта.

 

4.

Закриването на ВАК като независим орган е очаквана реакция на желанието на една част от научната общност. Много от атаките са несъстоятелни. От работата на Президиума на ВАК има определено полезен ефект. Не повече от 2% от процедурите не са завършили с окончателно позитивно или отрицателно решение след неговата арбитражна намеса. Единственото, което не е по вкуса на „някои учени”, без да го афишират, е стремежът за въвеждане на единни и все по-ниски изисквания за присъждане на научните степени и научните звания. Университетски преподаватели искат по-облекчени условия за получаване на научни степени в сравнение с БАН, тъй като от преподаване нямат време за разработване на научни трудове. Доста ректори считат, че сегашните изисквания утежняват и усложняват процедурите, особено за избиране на професори.

В законопроекта не се трактуват въпросите за изискванията от гледна точка на научни постижения. Предполага се, че това ще бъде обект на правилниците на университетите и научните организации. Този подход неминуемо ще доведе до снижаване на изискванията за придобиване на степени и длъжности, непредвидимо многообразие на изисквания с обща тенденция към по-ниско ниво.

Трансформирането на ВАК в Контролна комисия е възможно, но без централен контролиращ и регулиращ орган системата не може да работи. За съжаление функциите и задачите, съставът, начинът на действие и т.н. на тази комисия не са разработени и вероятно ще бъдат уточнени с правилник, който ще бъде издаден от министъра, а съставът на комисията – определен със заповед. От това, което е записано в законопроекта за Контролната комисия, може да се направят следните по-основни изводи и бележки:

-         Контролната комисия е чисто административен орган, своеобразен инспекторат на министерството. При това не е ясен нейният ранг в министерството, самостоятелно ли ще кореспондира или посредством министъра или ресорен зам.-министър. Желанието на научната общност за деполитизация и независимост на органите в системата няма да се реализира.

-         Министерството само решава дали да има и какви други изисквания за научна дейност и постижения.

-         Липсва яснота какви данни ще съдържа, за какво ще служи и кой може да  ползва информационната банка за кадри – хабилитирани и номинирани за хабилитация учени. В нея еднократно ли ще бъдат записвани данни или непрекъснато ще бъдат осъвременявани и кой ще поеме този ангажимент.

-         Хубаво е контролната Комисия за има интернет страница, но няма никакъв намек какво ще бъде отразявано в нея.

-         Не са посочени правата на Комисията и взаимоотношенията й с университети и научни организации, както и задълженията на последните към комисията;

-         Комисията се поставя в абсурдно положение „да извършва проверки за спазване на откритите процедури”, съобразявайки се с правилниците на висшите училища и научните организации, без да има утвърдена цялата съвкупност от централни правила, а не само записаните в проектозакона. При това правилата и изискванията, записани в тези Правилници могат значително да се различават дори по отношение само на една специалност или научна област. Кой орган ще има право да оценява тези правилници, да прави предписания за тяхното подобряване и кой ще бъде арбитърът при възникнал спор?

-         В законопроекта не се определя как учени, недоволни от решения на жури и съвети, могат да реагират, пред кого и в какви срокове и то не само по отношение спазването на процедурните правила, но и по оценката на научните достижения. Липсва текст, който би подсказал на научната общност, на нейни организации и отделни учени как и пред кого да реагират за констатирано плагиатство, за несъгласие с рецензии и отзиви, с противоречиви и неправилни формулировки в правилниците на висшите училища и научните организации, както и при спънки в растежа на базата на лично отношение на административния ръководител.

-         На практика в чл. 9, ал. 2; чл. 12, ал. 4; чл. 15, ал. 2 предполагат предполагат предварително принципно заявено отношение на МОМН, формулиране на общи принципи в национален мащаб, които да ръководят процедурите, предвидени в тези точки на закона.

 

5.

Най-високата научна степен „доктор на науките” трябва да се запази и гарантира  от държавата в същия порядък, както дипломата за основно и средно образование, за висше образование, за научно-образователната степен „доктор”. Тя се присъжда за високи научни постижения и интердисциплинарни познания. Не подлежи на конкурс и законопроектът би трябвало да допуска самостоятелното й получаване, оставяйки я като изискване преди процедурата за избора на професор.

 

6.

В &1 от Допълнителните разпоредби е записано, че заплащането на труда на заеманите академични длъжности се извършва диференцирано в зависимост от системата за оценяване на научната институция. За частните институции тази постановка може да е достатъчна, но за държавните това не е така. Най-напред остава открит въпросът дали притежателите на научни степени ще получават допълнителни възнаграждения или те ще бъдат съставна част от основните възнаграждения. За длъжностите в публичния сектор от Министерския съвет се приема единна щатна таблица. Академичните длъжности ще влизат ли в нея или се освобождават от тази регламентация?

Освен това не може да има еднакво основно заплащане за академичните длъжности в различни по ранг, значимост, характер и пр. научни институции.

Проектозаконът фактически е изграден само като шапката на англосаксонския модел, но са останали извън него много полезни практики. Трябва ясно да се разбере, че степени, длъжности и възнаграждения вървят ръка за ръка и не могат да се разделят. В цял свят в основата на заплащането на труда стои не само диференцирането, но и степенуването на длъжностите. В Германия дори носителите на „доктор” имат три степени.

Заслужава да се преоцени още веднъж заличаването на степените при асистентите. При тях е много по-важно да се облекчат и рационализират процедурите при преминаването от един в друг ранг, което задължително трябва да се съчетае с материално стимулиране на растежа. Развитието на кадрите и повишаване на квалификацията и знанията им трябва да бъде стимулирано като процес, продължаващ през целия живот, а това означава степени, стъпала на развитие успоредно с нарастване на заплатата като следствие на увеличената компетентност.

 

7.

Оформянето на мотивите не задоволява. Те представляват описание на закона, а не адекватна на юридически документ мотивация. В мотивите към проектозакона се твърди, че той отговаря на добрите практики в други държави – членки на ЕС. Тази констатация не споделяме. Най-напред в повечето страни няма такъв закон, а световната практика е много разнообразна и не така елементарна. По един или друг начин управляващите регулират тези процеси. Преди всичко трябва да се подчертае, че във всички водещи страни не се допуска всички висши учебни заведения да присъждат степени. В цял свят има висши училища, които само обучават и университети с научноизследователска дейност, които могат да присъждат докторати. Във Франция процедурите за  професура никак не са елементарни, както се регламентират в законопроекта. От една страна е налице Национален съвет на университетите, който допуска кандидата в списъка за хабилитациите. След завършване на конкурса, комисия присъжда национален лиценз. В Австрия професорите са назначавани от президента, а в Германия местният Ландтаг  утвърждава един от избраните 3 кандидати, а още по-впечатляваща е практиката след защита на дисертация ученият да кандидатства за работа като ръководен кадър в друга институция, а не там, където до момента е работил. Във Великобритания има три степени на контрол при избор и одобрение на титлите от национален комитет. В Полша функционира централна комисия за академични степени и звания. Тези примери потвърждават, че държавното управление не се лишава не от правото си, а от задължението си да регулира и контролира процеса на професионално израстване на научните кадри.

 

8.

В законопроекта са игнорирани въпросите на научните степени и академичните длъжности в системата на бизнеса. Там има лаборатории, отдели и дори отделни институти. В някои от тези звена има научни съвети, в други няма. Какви ще бъдат механизмите за разкриване на процедури за получаване на научни степени и при какви случаи и на какво основание могат да ползват академични длъжности? В законопроекта не е разписана възможността за задочни докторантури – те ликвидират ли се?

 

9.

Обсъждането на законопроекта показа, че има много важни или конкретни въпроси, на които няма отговор и не се знае кой и кога ще отговори. Ето някои от тях:

-         Ще се разработи ли закон за научните организации? Ще има ли промени в Закона за БАН и кога ще бъдат извършени?

-         Пенсионираните учени ще имат ли право да бъдат членове на научни журита, ще могат ли да преподават във ВУЗ, да участват в проекти?

-         Ще се определя ли ежегодна рамка на допустимия брой хабилитирани лица в национален мащаб?

-         Кой и как ще ограничава ВУ и НО да не увеличават броя на хабилитираните лица, за да не се получи феноменът „на всеки студент – професор”?

-         Кой ще контролира избора на членовете на журитата (приятелство, лобиране, покровителство и т.н.)?

-         Как ще се доказва манипулирането на конкурсите и по какъв ред (общоприет или според вътрешните правилници) ще се разглеждат такива факти?

-         Ако един асистент с докторат не стане доцент (в т.ч. и поради липса на длъжност), докога ще може да работи като асистент и при какви условия за развитие?

-         Ще се въведе ли задължение асистентите да се обучават и ще има ли степени на усъвършенстване?

-         Ще се допуска ли и как ще бъде решен въпросът за взаимното признаване на научни степени и дори на академични длъжности между различни институции?

-         След като длъжностите „доцент” и „професор” са конкурсни и се заемат след избор, ще има ли при тях продължителност на мандат и брой мандати и при какви случаи те могат да бъдат освобождавани от длъжност? Засега е видно, че това може да става само при задължително пенсиониране.

 

 

10.

В заключение заслужава да бъдат направени няколко по-важни изводи.

1. Либерализацията на присъждането на научните степени и длъжности е необходим и положителен елемент. В същото време не са създадени нормални нормативни и управленчески условия, които биха предотвратили корупционните практики, избора на некачествени кадри, влошаването на качеството на преподаването и обучението. Приемането на този закон без нов Закон за висшето образование неминуемо ще доведе до провал на опита за реформа. Тези два закона са взаимно свързани, не е приемливо да се приемат отделно и то отдалечени във времето. Може би е най-целесъобразно обсъждането и приемането на тези два закона да върви паралелно. Съществуващата нормативна база не създава условия, които да принуждават ръководствата на научните институции да избират и назначават академични кадри с високи професионални качества.

Изключително важен въпрос е акредитацията и оценяването на висшите училища. Без незабавни промени в тази насока приемането на предлагания законопроект ще засили проблемите, анархията и корупцията в системата. Законопроектът,  внесен и одобрен от Народното събрание, би трябвало да влезе в сила, след като бъде приет новият Закон за висшето образование и се извършат промените в системата за акредитация и оценяване на висшите училища.

2. Съществуващата практика и обстановка в учебните и научните институции и предоставената възможност от законопроекта за решаване на всички въпроси с вътрешните правилници създава условия за много широко разминаване в изискванията за присъждане на научни степени и длъжности дори в рамките на една научна област. Това налага задължително въвеждане на общи минимални изисквания на държавно ниво.

За разлика от САЩ, в Европа „професор” е пожизнено название. Такава е традицията в България още отпреди 09.09.1944 г. След като държавата застава зад това название, то тя трябва да изложи и своите изисквания. Приемането на „професор” за пожизнено, което е необходимо, поставя под въпрос целесъобразността от съществуването на професор само като научна длъжност. Званието може да бъде пожизнено, но не и длъжността. Длъжност не се наследява, а званията стават местни и временни.

3. Понятието „развитие на академичния състав” не се изчерпва само с присъждане на научни степени и научни длъжности. То обхваща много по-широк кръг проблеми, които не се засягат от законопроекта и няма виждане кога и с какъв нормативен документ могат да бъдат решени. Законопроектът е длъжен в преходните и заключителни разпоредби да  внесе изменения и в други законови и подзаконови актове, осигуряващи правилното му приложение.

4. Генерален проблем за научната и преподавателската дейност в България е липсата на общоприети правила, съответстващи на международните стандарти и практика за оценяване на научна и преподавателска дейност, на научни публикации и за научни резултати и обучение. Години наред се бяга от разработването на рейтинг на ВУ и НО и дори на отделни специалности. Съветът на ректорите приема новия законопроект при условие титлите да се присъждат само от акредитирани вузове. Но болшинството от висшите училища са акредитирани. Към понижаването на качеството на обучение във висшите училища, което може да се счита за общоприето, сега държавните институции с този законопроект предоставят още една възможност за инфлация и при присъждане на научни степени и научни звания (длъжности).

Законопроектът има все още твърде суров вид. Отправени са доста юридически критики, които задължително трябва да се вземат предвид. Поставят се много въпроси по детайли, които чакат отговор и изясняване. Основен проблем остава неяснотата по контрола, намесата на държавата като регулатор при формирането на общи принципи и изисквания, количествени и качествени критерии и минимални задължителни изисквания, регулиране на бройката на хабилитираните лица в България и др. Те биха послужили като база при разписването на правилниците на висшите училища и научните организации, биха послужили за гаранция на качеството при провеждане на конкурси, избори и докторантски процедури, биха профилактирали системата на висшето образование и науката от хаос, свръхпроизводство на хабилитирани лица в страната, инфлация на научните степени и звания (длъжности).

 

София, 09 декември 2009 г.